Глава 1
Това е едно специално писмо – разказ. Писмо към всеки, който в момента преживява предизвикателството, наречено „сколиоза“, преживял го е или пък тепърва ще го преживее и надживее. Писмо към всеки, който има днес нужда от една голяма прегръдка и парче любов… Не си сам. Силен си. Способен да стигнеш до финала. Надявам се и до края на този разказ, който е история за много страст, упоритост и желание.
Въпреки че съм любител на науката, тук няма да става въпрос за нещо, което бихте могли да прочетете като сухи факти в някой дълъг доклад или да чуете на някоя бляскава научна конференция. Ще разгледаме заедно другата страна – на чувствата и мислите на един пациент, претърпяващи своите възходи и спадове, както всичко останало в живота. Признавам си, може би открай време обещавах на приятели да напиша нещо подобно, но го отлагах дълго – дали защото не съм се чувствала готова, колкото и време да е минало, или пък защото просто съм имала чувството, че историята ми е твърде голяма и не знам какво точно да подбера от нея като късове, за да помогна на някого, ако мога. Но ако дори в един ред някой се припознае, ще се радвам.
Причината да пиша е, че това лято, през юни 2023, а именно по ирония на съдбата – месецът на сколиозата, се навършиха всъщност 7 години, откакто започна официално моето лечение с корсет и физиотерапевтични упражнения, а с всичко това може би и моята история.
Аз пораснах със сколиозата и в корсет, който я обгърна изцяло. Той неочаквано се превърна в част от моя живот и най-вече в част от мен самата. В този чуден времеви интервал на лечение от вече над 7 години се побират общо 3 корсета, 2 от които тип „Бостън“ и 1 – „Шено Риго“. Казват, че 3 и 7 са късметлийски числа, символични… Вярвам…
Аз отдавна разбрах, че е. Защото има неща отвъд нас, които само ни помагат да се оформим като личности – в буквалния и преносния смисъл. „Несъвършенства“, които всъщност те правят съвършен, различен, уникален, достатъчен, за да допринесеш на света с нещо по-особено. Извивки и белези, които разказват истории за сила и смелост въпреки безнадежността понякога. Струва ми се, че клишето „Поднесе ли ви животът лимони, направете си лимонада“ е доста на място тук.
През годините исках всичко да изглежда лесно за пред другите, а може би всъщност и от даден момент нататък не ми костваше толкова усилия, защото всичко се превърна в моя рутина. Рутина, която изумяваше мои приятели и аз им благодарях за оценката на моите усилия. Рутина, която много не разбираха, но аз сама обяснявах и на тях, и на себе си, че тя е смислена, неизбежна и трябва да имаме търпение, за да постигаме целите си. Но вижте – слагането на корсет не е лесна работа. Постоянството в носенето му – още по-малко. Единствено хора, преминали през това за по-особен период, могат да го потвърдят. Само мога да се гордея със себе си, че още като малка някак си усетих израза „Сега или никога“ на едно друго ниво в съответната ситуация и никога не подложих на съмнение важността на моето начинание. Напротив, с времето даже го осъзнавах все повече и повече и се застъпвах за него. Превърна се в съзнателен избор, знаех целта.
Срещнала съм през годините много други пациенти в центъра и на лагери. Слушала съм с любопитство техните истории. Сякаш колкото и да сме различни, има нещо общо в нашите разкази. Знам, че има много деца, които отказват да носят корсетите си, защото не желаят техните връстници да им се подиграват или например не искат да се чувстват по-различни, желаят да носят също като другите по-прилепнали и по-изрязани дрехи, да бъдат последователи на трендовете и модата. Корсетът за тях е нещо срамно, изискващо или тотално прикритие, или тотално отхвърляне– в името на „нормалния“ живот и това да се чувстваш „готин“. И ще задам на всички мои читатели въпроса – какво реално ви спира да носите всичко това, но с корсет? Или – защо не си позволите пък да изпитате още по-голямо удовлетворение, когато наистина имате възможността да носите тези дрехи „спокойно“, след като вече официално ви е предписано да махнете корсета си? …
Аз вероятно съм имала късмета да не получавам подигравателни коментари – нито в прогимназия, нито в гимназия, но мога да си представя за какво става въпрос и искам да се обърна към всички деца, които се притесняват от своите корсети – не се срамувайте от историята си, която един ден ще вдъхнови много хора! Приемете корсета за свой приятел, а не враг. Приемете го за свой щит, който ви пази от някаква потенциална опасност, докато още растете. Приемете просто себе си за рицари, които се борят с някакъв змей, намиращ се вътре в самите вас (ако тази метафора ще звучи по-интересна)… Корсетът е тук, за да ви научи на уроци. Вие имате нужда от него, а той има нужда да не седи на рафта и да събира прах, когато може да ви бъде полезен, да ви спаси или поне да опита (а и да не говорим, че в него са вложени средства и старание в направата…).
Корсетът невинаги е гарант за драстично намаляване на градусите на вашата кривина или задължителен успех, но той има потенциала поне да спре прогресията, да забави нещата, да се опита. Помислете си какво ще спечелите от опита си с него, дори да е само като придобити качества. Не се стресирайте по крайния резултат – той е въпрос на време, усилия и малко късмет. Фокусирайте се върху позитивното и оставете предразсъдъците и страховете настрана. Изберете му готин цвят, кръстете го по забавен начин, почиствайте го начесто, пазете го от инциденти, грижете се за лепенките му (те имат тенденция с напредване на времето да събират твърде много косми и конци, така че се сдобийте с игла, за да ги премахвате!). Е, на моя корсет не му измислих най-оригиналното име („Корсетко“), нищо че съм креативен човек по принцип. Както и понякога ми се натрупваха повече конци от необходимото, хаха… Важно е обаче да се грижите за него все едно е живо същество, колкото и абсурдно да звучи. Говорете на приятелите си за него с любов. Да, позволено е да се оплаквате понякога. Всички сме хора и не е най-удобното преживяване, но все пак не го описвайте на околните като един хорър филм или трагедия.
Никога не съм обичала съжалението и опитите на други хора да обясняват вместо мен през какво преминавам и какво представлява корсетът като цяло. Опитайте се да поемете контрол над нещата и да накарате не просто себе си да разберете правилно и приемете ситуацията, но и впоследствие зряло да я обяснявате на другите. Самата аз помня как съм обяснявала на моя учителка, че това всъщност не се казва „колан“ и просто се налага да го изтърпя, за да избегна например операция или да имам шанс за подобрение, все едно са брекети…Но за гръбнак!
„Професионално изкривяване“ ми е било да разпознавам деца с корсети или да се питам дали това са такива, сякаш окото ми хваща признаците, че някой може да има сколиоза или да носи корсет. Сякаш искам да припозная някого или да го предпазя.
Не се опитвайте да си криете корсета, като например да отказвате да носите тениски и се обличате със сто ката дрехи. Гордейте се с тялото си и с корсета си, който има задачата да ви предпази от нещо. Показвайте го и бъдете над нещата. Не мислете какво виждат хората зад гърба ви или какво говорят зад гърба ви. Доста пъти съм си позволявала да се притеснявам за това, излизайки например всеки час по математика да решавам задачи на дъска, съответно мислейки, че всички сега ме зяпат в гърба и си мислят за корсета и как се вижда. Чисто човешки инстинкт. Истината е, че всичко е в съзнанието ви. С корсета съм гонила трамваи, катерила камъни и забележителности…“Екстремни дейности“, които показват, че свикнеш ли веднъж с нещо – не ти прави повече впечатление, извършвайки какви ли не маневри.
След всички тези лични мисли за въведение – време е обаче да насоча прожектора малко повече към моето лично начало, та все пак толкова неща изприказвах и споделих, поне малко за мен да разкажа от първо лице…
